Уголемен тестис и операция на двегодишния Деян

Дълго мислих дали да пиша по темата, защото Деян беше опериран на 25.06.2020 г. с диагноза вродено хидроцеле или течност в тестиса, и темата не е никак забавна, но после реших, че на някои от вас може да бъде полезно да споделя опита си, защото от ноември 2019 се занимаваме с това и чак юни приключихме.

Как започна всичко

Видяхме уголемен тестис на детето, когато още нямаше навършени 2 години. Нямаше никакви болки или друг тип тревоги. Водих го в Александровска болница, после в Пирогов, после в МЦ “Детско здраве”, докато накрая го прегледаха и оперираха в Токуда.

Кратка история на детските уролози в София

Накратко историята е следната – видяхме, че има проблем. Получихме куп препоръки за най-добрите лекари в Пирогов, но там не успях да се справя със системата или по-скоро липсата на система за чакане, прегледи и изобщо стори ми се кошмарно преживяване след като 2 пъти пробвах да водя Деян там и това фоайе, в което се чака часове наред, без никаква информация кога ще бъде прегледано това малко дете + този кабинет, в който се случват какви ли не манипулации, докато ти си вътре за документ или твоето дете е на преглед, не беше за мен.

Психически ми се отрази адски зле, плаках и двата пъти след като напуснах клиниката по детска урология и семейно решихме, че за такава рутинна операция е по-добре да изберем частната болница, в която се чувстваме комфортно и спокойно.

Решението за операция на тестиса

Детето беше на преглед, на ехограф се установи проблемът и получихме препоръка да изчакаме да навърши 2, за да сме сигурни, че няма да има промяна и операцията е належаща. А и стана ясно, че с напредване на възрастта, той става по-тежък и тези съдове, които пропускат течността от коремната област към тестиса, ще бъдат натоварвани повече. После дойде Коронавирус и изолацията вкъщи. Той навърши 2 през април и след като се престрашихме да отидем отново на лекар през юни всичко се случи за 2 дни. Във вторник на 23.06.2020 бяхме на преглед, на 24.06.2020 Деян мина прегледи, изследвания и консултации в болницата, които да го подготвят за операцията на следващия ден.

Процесът преди, по време и след операцията

Накратко ще разкажа, че вземането на кръв беше наистина гадно, защото е от вената и се наложи 5 човека да го държим, а в допълнение към това трябваше да бъде гладен и жаден, което го изнерви допълнително. После направихме PCR тест за Covid-19 за детето и мен, като на малкия се поема от касата, но аз платих 130 лв и беше доста неприятно бъркане в уста и нос. Накрая консултации с лекарите – педиатър и анестезиолог. Прекарахме цял ден в болницата, имаше доста умора у мен и Деян, но по-важното беше на другия ден да мине спокойно и да си ходим вкъщи.

Преди операцията

Операцията беше планирана за 8 сутринта, първи по ред, тъй като беше най-малък на опашката от чакащи да бъдат оперирани. Детето е гладно и жадно. Дава му се сиропче за упойване, преди да го закарат в предоперационната, но това сокче не му подейства изобщо и се разделихме с ужасен плач. Бях наясно какво ме очаква, защото брат му Боян е опериран в същата болница от пъпна херния и се случи абсолютно същото – сокче, което не подейства + неутешим плач. /Държа да кажа, че преди нас имаше друго дете, което беше доста замаяно и видимо по-спокойно след сокчето/. Процедурата е вземат майката и детето, возят ни до мястото и майката оставя малкото на лекарите.

За моя радост, анестезиологът веднага го гушна и поведе в операционна и аз бях спокойна, че скоро ще е напълно упоен и няма да се мъчи.

След около час и 10 минути дойдоха да вземат леглото от стаята му, за да го докарат в него, като аз ги придружавам.

След операцията

Изпитвах страх от това какво ми предстои, защото очаквах едно омаломощено детенце, което все още излиза от упойка, но пак за наша радост, Деян плачеше така силно, че се чуваше от много далеч. Това ми даде спокойствие и утеха, че е излязъл добре от упойката и като го видях боен да се мята и да иска да се освободи от анестезиолога и всички, които го пазят, знаех, че е добре. Някак се зарадвах, че е “във форма”.

След като се върнах в стаята започна гадната част.

Гадната част

Детето плачеше силно, не приемаше никакви форми на успокоение, а трябваше да лежи и да го приспя, за да си почива.

Не се справих нито с успокоението, нито с приспиването. Сякаш полудя. Мяташе се по леглото, викаше “там”, “там” и сочеше вратата да излиза навън. Знаех, че не е ок да го разхождам навън и се опитвах всякак да го успокоя, но никак не успявах.

После дойде още една гадост – скъса си абоката – буквално и ужасно кръвта шурна като фонтан и трябваше да реагирам бързо да спра кръвта от ръчичката му, да го успокоя и веднага да го изкарам навън, за да се успокои макар и леко.

Бях притеснена за детето, но и за персонала, че ще ми се скарат, че не се справих да го опазя. Сестрата спокойно ми каза „Защо не се обадихте, щях да го махна, да спра кръвта, да почистим?“ Нямах никаква възможност да реагирам, защото бях заета да пазя Деян да не се нарани и падне от леглото. Но важното е, че не ми се „караха“:)

Изведох го по коридора и сякаш дишането му се нормализира, лека-полека започна да плаче по-слабо, докато се разсея. Сестрите ми казаха, че това не е ок и се наложи да се върнем в леглото. Започна отново да плаче, да се мята, но някак с по-малко сили. Беше доста изтощен и му дадох да погледа малко коли на телефона. Това го приспа, но в просъница ме държеше, не можех да помръдна.

Знаех, че това ще се случи. Очаквах го, пак казвам, заради операцията на брат му, затова си бях подготвила всичко под ръка – вода, сок, солети, телефон, кърпички, памперс. Знаех, че няма да мога да мръдна часове наред от леглото, макар че с големия баща му дойде и ми беше супер подкрепа, гушкаше, разнасяше детето, а сега заради забрана от посещения бяхме сами.

Детето дремна известно време, започна да пийва по малко по препоръка на лекаря, после отново поиска навън, но не можеше да ходи. Явно го болеше раната и го носех навсякъде – урологията е на 4-ти етаж, та няколко пъти слизах и качвах стълбите до долу с него на ръце, където го извеждах на въздух. Бях наистина изтощена от физическа и емоционална умора и това при положение, че изобщо не съм се притеснявала за операцията.

Срещата с лекаря след операцията

Лекарят дойде да го види, да разкаже детайли кое как е минало. Оказа се, че е имал двойно хидроцеле и тази операция доста му е помогнала. За моя супер изненада разрезът се оказа горе под коремчето / ингвинална област/, а не долу на тестиса. Незнайно защо не съм попитала, той не ми е казал или не съм разбрала, но разрезът не беше там, където го очаквах и беше доста по-голяма от това, което си представях. Хубавото е, че тези конци не се махат и спестяваме доста стрес на детето да ходи за такава процедура пак в болницата.

Получихме препоръки за работа със забеления пенис, кога да дойдем на следващия ден за смяна на превръзка и се прибрахме.

Хубавата част

В общи линии операцията мина леко, зорът беше предишният ден и в деня на операцията, когато детето излизаше от упойка, скъса си абоката и трябваше да го нося целия ден. Но вкъщи се отпусна, започна да прави крачки и си “проходи” без проблем. Много плачеше при всяко пишкане, но това нямаше общо с операцията на тестиса, а със забелването на пишката. Предписан му беше антибиотик превантивно след операцията, за да избегне възпаление.

На следващия ден лекарят смени превръзката за секунди, не докосна заголеното място, за да не го боли и се прибрахме. Следващата смяна на превръзка направих сама, а след 2 дни детето беше като ново. Тича, скача, играе си, няма плач при пишкане, само когато го мажа с крем и се налага да отворя добре, за да стигна до главичката.

Една седмица по-късно сме спокойни, че го направихме и макар да го пазим от брат му да не го удари, от колички да не “язди” / с това не се справихме много добре /, не правим нищо по-специално от преди. Не ходи на ясла 10 дни, за да се върне в пълна бойна готовност.

За финал ще споделя, че стрес при нас нямаше, не съм се тревожила за нищо освен за :

• вземане на кръв от вената;
• скъсване на абоката, което се и случи;
• първите няколко изпишквания;
• мазането на оголената главичката;

Това са рутинни дейности и просто трябва да стиснем зъби и да преминат. Не съм си мислила дали ще мине добре операцията, какво ще се случи и т.н. Имаме доверие на лекарите в болницата и това ни даде пълно спокойствие, че сме направили правилния избор за детето и семейството ни.

Надявам се тази кратка история да ви помогне, ако ви предстои и да знаете, че няма страшно, децата са абсолютни бойци и се справят много по-добре от нас в такива ситуации,

#Радостнамама