Когато Боян беше на 20 дни, се наложи да го заведем на зъболекар, за да се погрижат за френелума, който представлява лигавична гъна / юздичка / , която свързва езика с долната част на устната кухина. Не можеше да суче добре, затова консултанта ми по кърмене препоръча веднага да го направим.
Процедурата отне минути, беше с лазер и бебето почти не разбра какво се случва. Плака, ама те бебета си плачат по принцип, така че не беше някаква особена драма. Веднага след това си пи мляко от шише и очаквано засука от гърда, за да се кърми по-нормално.
Почти 7 години по-късно се наложи отново да посетим зъболекар, но този път за оперативно рязане, защото вече е голям, тази гънка е удебелена и му пречи за изговаряне на някои звукове, а преди първи клас е от ключово значение.
И сега разказвам какво и как се случи. Защото очаквах много кръв, стрес, болки и ужас, но реално премина леко и почти неусетно.
Не чета нищо онлайн преди операции и процедури, но ако мои приятели са преминали през това, събирам мнения. За френелумотомия ми споделиха, че:
- детето много плаче;
- боли го като мине процедурата;
- давай сладолед, когато го заболи, за да охлажда мястото;
- има доста кръв при рязането;
- минава за 2-3 дни;
- видимо има подобрение при изговарянето на звукове и думи после;
- трябва да се направи, защото иначе логопедът не може да помогне;
- бързо минава и се забравя.
След среща с логопеда на Боян и неговия ортодонт, решението беше бързо взето и изобщо не съм търсила друго мнение или алтернативни методи. Запазихме час, започнахме да подготвяме детето какво му предстои, без да пестя много детайли: “Зъболекарят ще ти сложи упойка, за да не усещаш нищо, после ще кръцне под езика ти, няма да те боли, ще го зашие с 2-3 шева и си готов да правиш нови упражнения и да говориш по-добре, дори ще получиш подарък след това”.
Предварителна подготовка за процедурата няма – по-добре детето да е яло, да е спокойно и да знае какво го очаква. Боян редовно ходи на зъболекар, вече 8 кариеса са лекувани без приспиване или някой да го държи на стола, т.е. има навици по отношение на стоене сам в зъболекарски кабинет. Екипът го предразполага, мястото му е познато, всичко му се обяснява, докато не каже “Готов съм, да започваме”.
Наблюдавах процедурата отвън през стъкло, но не видях особено много – упойка, рязане, шиене и готово. За по-малко от 15 минути всички приключи. Трябваше да мажем с кремче, което е по-скоро за дезинфекция, отколкото за каквото и да било друго.
Какво се случи след това? Очаквах след като упойката го пусне, да започне рев, мрънкане, болки и неудобство. Случиха се от части. Имаше дискомфорт, но нищо тревожно. По едно време заплака, защото храна се закачи за конеца, но и това премина. На 3-4ти ден някъде конците паднаха, не се наложи да ги маха зъболекаря, а Боян все по-лесно и гъвкаво движи езика си и се опитва да си докосне небцето. Прави упражнения, които логопедът даде за вкъщи и приличат на звуците, които конче издава “кльо- кльо”. Другите усещат напредък в изговаряне на проблемните “ш”, “с”, “ч”, но аз още не 🙂
Всичко мина чудесно, лесно и почти неусетно, затова споделям тези емоции. Ако ти предстои, просто бих дала следните съвети:
1. детето да е на познато място или поне да е спокойно, че ще се случи там;
2. да му се обясни какво и как следва;
3. да знаете какво да очаквате от лекаря, който ще прави процедурата;
4. психически да се настроите и вие, че при родителите стресът май е повече, отколкото при децата, на които им правят френелумотомия 🙂
Надявам се, че в първи клас детето съвсем ще се справи с изговаряне и писане, а дотогава ще си прави упражнения и посещава логопед за по-бързо подобрение.
А аз съм в очакване на следващото предизвикателство, с което да се справим вкъщи, че да разкажа и на вас 🙂
