Имаше дни, в които си мислех, че да носиш бебето си в слинг или раница е най-тъпото и безсмислено нещо на света. Мислех си, че тежи, че няма нужда, че ще си изкриви краката, ще ме заболи гърбът, не виждах причина и другите хора да го правят. Докато една приятелка ми даде нейната раница, купена от Америка за няколкостотин долара. В този ден прогледнах.

Боян, големият ми син, беше на около 8 месеца, когато го сложих в ергономична раница. Не усещах тежест, беше приятно детето да е така прилепнало към мен, но в същото време да имам две свободни ръце. По това време живеехме на втория етаж без асансьор и се налагаше да нося детето постоянно нагоре – надолу. Не искаше да стои в количка. Не искаше да заспива в легло. Изобщо раницата ми дойде като спасение на всички нива.

Започнах да излизам по няколко пъти на ден, а не само веднъж, защото вече не се тревожех, че ще се изморя, че пак ще го мъкна на ръце, че ще плаче, че ще му се спи.

Пазарувах, разхождах се, смело се возех в колата без количка, защото знаех, че го мятам в столчето, после в раницата и не се занимавам с излишни товари. Можех да си нося и допълнителна чанта за пазар, раница с нужните за него и мен неща.

Изобщо започнах нов живот и го нарекох СВОБОДА.

В един момент приятелката ми си поиска раницата, за да носи нейното детенце. Изпаднах в ужас. Върнах й я и на секундата влязох в първия детски магазин, за да си купя нова. Извадих супер късмет, защото се уредих с лека и удобна раница, не беше много скъпа, а и допадна на детето и имаше джобче отпред. Джобчето беше моята допълнителна екстра за пари, ключ, телефон, биберон, всичко, което може да се събере в няколко сантиметра, но без което не можеш навън, дори и да си излязла само да приспиш детето пред блока.

Носих Боян до 1.2 г, когато забременях с Деян и спрях. Не защото ми тежеше или усещах дискомфорт, а защото имах проблемна бременност и не биваше да вдигам тежко.

Деян се роди през април и нямах търпение да стане на 3-4 месеца, за да го сложа в раницата. Преди това тествах слинг, но не ми се получи. Все още съжалявам, че не се обърнах за професионална помощ, защото съм сигурна, че щяха да ме научат как да го слагам и нося от ден 1, за да не ми се налага да се мъча с двете деца – кое иска в количка, кое иска да спи, кое иска да тича и т.н.

Нямаше 4 месеца, когато сложих Деян в раницата. В началото плачеше, мяташе се и на мен ми се ревеше, защото знаех какво ме чака, ако не го науча да стои в нея. За моя радост бързо го преборих с търпение и упорство от моя страна.

Толкова свикна с раницата, че го приспивах в нея всеки ден. Срещах се с приятелки по кафета и ресторанти с него в нея. Посещавах конференции и събития. Рисувах с Деян в раница, презентирала съм на срещи с него дори. Цяла зима съм го разнасяла напред-назад, дори си купих покривало за раницата, за да не му е студено. А най-хубавото беше, че ходих и на танци с него, той си заспиваше в раницата, а аз активно се разкършвах.

Не помня кога спрях да го нося и защо, но така или иначе, ако не беше раницата, нямаше никакъв шанс да изляза с две малки деца на площадката, да стигна до колата или да отида до магазина. Е, раницата ме спаси и направи радостна мама за пореден път.

Ако някой ден имам трето бебе, първото нещо, което ще направя като се роди, е да се свържа с Ани за професионална консултация за слинговете. Иначе няма никакъв шанс да се справя с три деца и то навън сама.

В заключение ще кажа, че един мой предразсъдък, базиран на нула знание и проучване, можеше да ме лиши от щастието да си нося децата и да правя любимите ми неща с тях, да съм със свободни ръце и кръст да не ме боли. А и добре, че се доверих на приятелката ми Криси / Феята/, от която винаги има какво още да науча.

Мили майки, носете си бебета, толкова е сладко и полезно,

#RadostnaMama

The post За бебеносенето – моето спасение с две деца с малка разлика appeared first on Radostna Mama.